„БЛАЖЕННО ТЫ, БЫЛОЕ ВРЕМЯ”
Александр Александрович Блок (1880-1921 г.)
15 превода
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Руският поет, драматург и литературен критик Александър Блок (Александр Александрович Блок) е роден на 16/28 ноември 1880 г. в Санкт Петербург. Пише стихотворения от 5-годишна възраст. Завършил е историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1906 г.). Включва се активно в творческия живот на времето си, публикува в списанията „Вопросы жизни”, „Весы”, „Перевал”, „Золотое Руно”, в литературни алманаси, във вестниците „Слово”, „Речь”, „Час” и др. Основен представител на руския символизъм, той е най-влиятелният руски поет от началото на ХХ в. Автор е на книгите „Стихи о прекрасной даме” (1905 г.), „Нечаянная радость” (1907 г.), „Земля в снегу” (1907 г.), „Снежная маска” (1907 г.), „Лирические драмы” (1908 г.), „Ночные часы” (1911 г.), „Стихи о России” (1915 г.), „Собрание стихотворений” (1916 г.), „Ямбы” (1919 г.), „За гранью прошлых дней” (1920 г.), „Двенадцать” (1920 г.), „Седое утро” (1920 г.), „Рамзес. Сцены из жизни Древнего Египта” (1921 г.), на драмата „Роза и Крест” (1912 г.) и др. Умира на 7 август 1921 г. в Петербург.
СЪДЪРЖАНИЕ
В утро мъгливо ще стана / Встану я в утро туманное
На Куликовското поле (откъс) / На поле Куликовом (отрывок)
Петроградско небе, помрачняло от дъжд / Петроградское небо мутилось дождем
Скити / Скифы
Нощ, улица, фенер, аптека / Ночь, улица, фонарь, аптека
Ангел-пазител / Ангел-хранитель
Отминало блажено време / Блаженно ты, былое время
Без вяра в бог / Без веры в бога
Млад ще съм винаги както преди / Буду всегда я по-прежнему молод
С душа съм стара / Я стар душой
Разпростирам всичките желания / Для меня возможны все желания
Една е в морето вълна / В море одна лишь волна
Звън камбанен чух / Слышу колокол
Не си отиде ти / Ты не ушла
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
---------------
В УТРО МЪГЛИВО ЩЕ СТАНА
В утро мъгливо ще стана,
слънчев посреща ме ден.
Ти ли, любима желана,
идваш към входа при мен?
Тежки врати са открехнати.
Вятър в прозореца вей!
Песни, тъй звънки и весели,
някой отново ще пей!
ВСТАНУ Я В УТРО ТУМАННОЕ
Встану я в утро туманное,
Солнце ударит в лицо.
Ты ли, подруга желанная,
Всходишь ко мне на крыльцо?
Настежь ворота тяжелые.
Ветром пахнуло в окно!
Песни такие веселые
Не раздавались давно!
1901 г.
---------------
НА КУЛИКОВСКОТО ПОЛЕ (ОТКЪС)
Тъжи река. Тече лениво, но се втурва
и мие брегове.
Над глинестия праг на жълта урва
сеното дъжд зове.
О, моя Рус! Жена! Любов! До болка
познат предълъг път!
Наш път – стрела на древна чужда воля
пронизва гръд.
Наш път – в степта, наш път – в копнеж безкраен –
о, Рус, копнеж избрах
и от мъглите – нощни и потайни –
не ме е страх.
И нощ да е. Летим. Огньове мятат
просвятък бял.
Сред степен дим ще бляснат знаме свято
и ханският кинджал...
И вечен бой! Покой съня ни мъчи
през кръв и прах...
Лети, лети, кобила степна тъпче
треви и страх...
И няма край! Проблясват версти, хали...
Веднага спри!
Вървят в уплаха облаците, залез
сред кръв искри!
Тоз кървав залез! Кръв сърца облива!
Сърце, плачи...
Покой не идва! Степната кобила
в галоп търчи!
НА ПОЛЕ КУЛИКОВОМ (ОТРЫВОК)
Река раскинулась. Течет, грустит лениво
И моет берега.
Над скудной глиной желтого обрыва
В степи грустят стога.
О, Русь моя! Жена моя! До боли
Нам ясен долгий путь!
Наш путь – стрелой татарской древней воли
Пронзил нам грудь.
Наш путь – степной, наш путь – в тоске безбрежной –
В твоей тоске, о, Русь!
И даже мглы – ночной и зарубежной –
Я не боюсь.
Пусть ночь. Домчимся. Озарим кострами
Степную даль.
В степном дыму блеснет святое знамя
И ханской сабли сталь...
И вечный бой! Покой нам только снится
Сквозь кровь и пыль...
Летит, летит степная кобылица
И мнет ковыль...
И нет конца! Мелькают версты, кручи...
Останови!
Идут, идут испуганные тучи,
Закат в крови!
Закат в крови! Из сердца кровь струится!
Плачь, сердце, плачь...
Покоя нет! Степная кобылица
Несется вскачь!
1908 г.
---------------
ПЕТРОГРАДСКО НЕБЕ, ПОМРАЧНЯЛО ОТ ДЪЖД
Петроградско небе, помрачняло от дъжд,
на война ще върви ешелон.
Нямат край – взвод след взвод, щик след щик, мъж след мъж
пълнят бързо вагон след вагон.
Хора хиляди болки делят в този влак
и тревожно цъфти любовта,
сила, младост, надежда... Към залеза чак
димни облаци пият кръвта.
Във вагона едни ще запеят „Варяг”,
други – в тон по-различен – „Ермак”,
пеят, викат „Ура!” и шегуват се пак,
някой спомня си кръстния знак.
Изведнъж вейна лист ветровитият здрач,
запремигва фенер недоспал
и под черните облаци весел тръбач
да се тръгва засвири сигнал.
За военната слава заплака тръба
и в сърцата тревога събра.
В колесата скрибуцаща бойна съдба
заглушава безкрайно „Ура!”.
И последните буфери чезнат в мъгла,
тишина ляга в нощния ред,
но в кънтежа дъждовен „Ура!” над поля
страшен вик прозвучава: „Напред!”
Не, не беше ни тъжно в съдбовния миг,
през дъждовни простори летял.
Там – за ясния, твърдия, верния щик
непотребна бе нашта печал!
Таз печал – заглушава я кървав пожар,
оръдеен бумтеж я заля.
Таз тъга е застлала с отровен хастар
галицийските страшни поля...
* „Варяг” – бронепалубен крайслер от тихоокеанската ескадрила на Русия в периода 1901-1904 г., потопен в битка през 1904 г.; авторът има предвид песента за екипажа на легендарния крайслер, геройски загинал при битка с японците.
* Ермак Альонин – руски казашки атаман от ХVІ в., оглавил първия мащабен военен поход в Сибир; авторът има предвид песента за Ермак по текст на Кондратий Рилеев „Ревела буря, дождь шумел”.
* Галиция – историческа област в Централна Европа, обхващаща териториите на днешните Украйна и Полша. През 1914 г. в Галиция се водят боеве между руската и австро-германската армия.
ПЕТРОГРАДСКОЕ НЕБО МУТИЛОСЬ ДОЖДЕМ
Петроградское небо мутилось дождем,
На войну уходил эшелон.
Без конца – взвод за взводом и штык за штыком
Наполнял за вагоном вагон.
В этом поезде тысячью жизней цвели
Боль разлуки, тревоги любви,
Сила, юность, надежда... В закатной дали
Были дымные тучи в крови.
И, садясь, запевали Варяга одни,
А другие – не в лад – Ермака,
И кричали ура, и шутили они,
И тихонько крестилась рука.
Вдруг под ветром взлетел опадающий лист,
Раскачнувшись, фонарь замигал,
И под черною тучей веселый горнист
Заиграл к отправленью сигнал.
И военною славой заплакал рожок,
Наполняя тревогой сердца.
Громыханье колес и охрипший свисток
Заглушило ура без конца.
Уж последние скрылись во мгле буфера,
И сошла тишина до утра,
А с дождливых полей все неслось к нам ура,
В грозном клике звучало: пора!
Нет, нам не было грустно, нам не было жаль,
Несмотря на дождливую даль.
Это – ясная, твердая, верная сталь,
И нужна ли ей наша печаль?
Эта жалость – ее заглушает пожар,
Гром орудий и топот коней.
Грусть – ее застилает отравленный пар
С галицийских кровавых полей...
1914 г.
---------------
СКИТИ
„Панмоголизъм! Име диво, но
нали ласкае моя слух...”
Владимир Соловьов
Вий милиони сте. Ний – мрак и мрак.
Опитайте да ни сразите!
Да, скити сме! Да, азиатски знак
заплита скрито алчна сласт в очите!
За вас е век, за нас – единствен час.
Послушни роби сме, но с ропот
държим за вражи раси щит пред вас –
моголи и Европа!
И век след век огнището кова,
надмина грохот и лавини,
бе крахът приказка за вас –
на Лисабон и на Медина!
На изток дълго гледахте за скок,
топяхте перлите ни святи,
пресмятахте с насмешка своя срок,
за да насочите дулата!
Настъпи страх. Крилатата беда
множи обиди, трупа рани,
но ден ще дойде и дори следа
от вас навярно няма да остане!
О, древен свят! Щом жив си още ти
и се измъчваш с мъка сладка,
поспри, премъдри, спри като Едип
пред Сфинкса с древната загадка!
Русия – Сфинкс е. В радост и в тъга
страна е с черна кръв облята,
тя гледа, гледа, гледа в теб сега
с ненавист и с любов в душата!
Да, днес в кипяща кръв с любовен зов
отдавна никой не залюбва!
Забравихте, че силната любов
във вас гори и вас погубва!
Сред нас са – жар на ледени числа
и божи знаци съкровени,
и ясни са ни – галските дела
и мрачният германски гений...
Ний помним – страшния парижки ад,
венецианската прохлада,
далечния лимонов аромат,
на Кьолн димящите грамади...
Обичаме плътта – на цвят и вкус,
дори и смъртните й грешки...
Вина ли е, щом скелетът ви чужд
хрущи под лапите ни тежки?
Умеем с власт юздите да държим
и с пъргави коне да минем
през пропаст, конски сили да трошим,
да укротяваме робини...
Елате с нас! След страшните войни
в обятия от мир елате!
Да скрием с меча в ножница злини,
другари! Ний да станем братя!
Ако ли не – отпор ще се кове
и в честна мъст, и с вероломство!
Но вас ще ви проклина векове
безчетни болното потомство!
Над дебри и гори ще вдигнем глас,
до гиздава Европа утре
ще сторим път! Обърнати към вас
със свойта азиатска мутра!
Вървете бързо всички към Урал!
Подготвихме местото гордо
за бой, събрал стоманен интеграл
срещу моголска дива орда!
Но ние няма да ви бъдем щит
и няма в битката да блеснем,
ще гледаме как смъртен бой пищи
със своите очи възтесни.
Не ще сме с вас, когато хун свиреп
тършува трупове, когато
подпалва църкви, градове и степ
и ръфа плът на бели братя...
За сетен път – свят стар, ела тук с мир!
На братски пир мира да сбира,
за сетен път на светъл братски пир
ви кани варварската лира!
СКИФЫ
„Панмонголизм! Хоть имя дико,
Но мне ласкает слух оно...”
Владимир Соловьев
Мильоны – вас. Нас – тьмы, и тьмы, и тьмы.
Попробуйте, сразитесь с нами!
Да, скифы – мы! Да, азиаты – мы,
С раскосыми и жадными очами!
Для вас – века, для нас – единый час.
Мы, как послушные холопы,
Держали щит меж двух враждебных рас
Монголов и Европы!
Века, века ваш старый горн ковал
И заглушал грома; лавины,
И дикой сказкой был для вас провал
И Лиссабона, и Мессины!
Вы сотни лет глядели на Восток,
Копя и плавя наши перлы,
И вы, глумясь, считали только срок,
Когда наставить пушек жерла!
Вот – срок настал. Крылами бьет беда,
И каждый день обиды множит,
И день придет – не будет и следа
От ваших Пестумов, быть может!
О старый мир! Пока ты не погиб,
Пока томишься мукой сладкой,
Остановись, премудрый, как Эдип,
Пред Сфинксом с древнею загадкой!
Россия – Сфинкс! Ликуя и скорбя,
И обливаясь черной кровью,
Она глядит, глядит, глядит в тебя
И с ненавистью, и с любовью!..
Да, так любить, как любит наша кровь,
Никто из вас давно не любит!
Забыли вы, что в мире есть любовь,
Которая и жжет, и губит!
Мы любим всё – и жар холодных числ,
И дар божественных видений,
Нам внятно всё – и острый галльский смысл,
И сумрачный германский гений...
Мы помним всё – парижских улиц ад,
И венецьянские прохлады,
Лимонных рощ далекий аромат,
И Кельна дымные громады...
Мы любим плоть – и вкус ее, и цвет,
И душный, смертный плоти запах...
Виновны ль мы, коль хрустнет ваш скелет
В тяжелых, нежных наших лапах?
Привыкли мы, хватая под уздцы
Играющих коней ретивых,
Ломать коням тяжелые крестцы
И усмирять рабынь строптивых...
Придите к нам! От ужасов войны
Придите в мирные объятья!
Пока не поздно – старый меч в ножны,
Товарищи! Мы станем – братья!
А если нет – нам нечего терять,
И нам доступно вероломство!
Века, века – вас будет проклинать
Больное позднее потомство!
Мы широко по дебрям и лесам
Перед Европою пригожей
Расступимся! Мы обернемся к вам
Своею азиатской рожей!
Идите все, идите на Урал!
Мы очищаем место бою
Стальных машин, где дышит интеграл,
С монгольской дикою ордою!
Но сами мы – отныне вам не щит,
Отныне в бой не вступим сами,
Мы поглядим, как смертный бой кипит,
Своими узкими глазами.
Не сдвинемся, когда свирепый гунн
В карманах трупов будет шарить,
Жечь города, и в церковь гнать табун,
И мясо белых братьев жарить!..
В последний раз – опомнись, старый мир!
На братский пир труда и мира,
В последний раз на светлый братский пир
Сзывает варварская лира!
1918 г.
---------------
НОЩ, УЛИЦА, ФЕНЕР, АПТЕКА
Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислена, лъжлива рат.
И още четвърт век да креташ –
все тъй ще е. Без изход свят.
Умираш, после отначало
повтаря се животът чер:
нощ, ледни бръчки на канала,
аптека, улица, фенер.
НОЧЬ, УЛИЦА, ФОНАРЬ, АПТЕКА
Ночь, улица, фонарь, аптека,
Бессмысленный и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века –
Все будет так. Исхода нет.
Умрешь – начнешь опять сначала
И повторится все, как встарь:
Ночь, ледяная рябь канала,
Аптека, улица, фонарь.
1912 г.
---------------
АНГЕЛ-ПАЗИТЕЛ
Обичам те, ангел-пазител в мъглата.
В мъглата завинаги с мен на земята.
Затуй, че ти светла невяста ми бе,
затуй, че ти моята тайна отне.
Затуй, че нас тайна и нощ ни събра,
че ти си невяста, сестра, дъщеря.
Затуй, че бе в дълъг живот светлина,
о, даже затуй, че сме мъж и жена!
За твойте магии и моя хомот.
Затуй, че проклятия тегнат над род.
Затуй, че обичаме разни неща.
Затуй, че скърбя, нищетата не ща.
Затуй, че изчезват съгласие, твърд.
Затуй, че желая нечия смърт
и мъст – за студен малодушен овен,
без жал унизил и народа, и мен,
натикал свободни и силни в затвор,
невярващ на волния пламенен взор;
желаещ да бъдем покорни, добри
и кучешка вярност да купи с пари...
Затуй, че съм слаб, примирен и смирен,
предците ми роби са пример за мен,
лей нежна отрова в душата немощ
и няма да вдигне ръката ми нож...
Но обичам те даже със слабост и крах,
с горчивата участ и ангелска прах.
Туй, което е клето с олово и жар,
не ще го разкъса злокобникът стар!
С теб гледахме заедно тази зора –
с теб в черната бездна аз поглед горя.
И с двойнствена мярка съдба ни дели:
Свободни души сме! Ний роби сме зли!
Покорствай! Дерзай! Остани! Изчезни!
Тъма или огън след дни?
Кой вика? Кой плаче? Къде сме, къде?
Ний двамата – заедно – двама вовек!
Възкръсваме? Гинем? Ще мрем?
АНГЕЛ-ХРАНИТЕЛЬ
Люблю Тебя, Ангел-Хранитель во мгле.
Во мгле, что со мною всегда на земле.
За то, что ты светлой невестой была,
За то, что ты тайну мою отняла.
За то, что связала нас тайна и ночь,
Что ты мне сестра, и невеста, и дочь.
За то, что нам долгая жизнь суждена,
О, даже за то, что мы – муж и жена!
За цепи мои и заклятья твои.
За то, что над нами проклятье семьи.
За то, что не любишь того, что люблю.
За то, что о нищих и бедных скорблю.
За то, что не можем согласно мы жить.
За то, что хочу и не смею убить –
Отмстить малодушным, кто жил без огня,
Кто так унижал мой народ и меня!
Кто запер свободных и сильных в тюрьму,
Кто долго не верил огню моему.
Кто хочет за деньги лишить меня дня,
Собачью покорность купить у меня...
За то, что я слаб и смириться готов,
Что предки мои – поколенье рабов,
И нежности ядом убита душа,
И эта рука не поднимет ножа...
Но люблю я тебя и за слабость мою,
За горькую долю и силу твою.
Что огнем сожжено и свинцом залито –
Того разорвать не посмеет никто!
С тобою смотрел я на эту зарю –
С тобой в эту черную бездну смотрю.
И двойственно нам приказанье судьбы:
Мы вольные души! Мы злые рабы!
Покорствуй! Дерзай! Не покинь! Отойди!
Огонь или тьма – впереди?
Кто кличет? Кто плачет? Куда мы идем?
Вдвоем – неразрывно – навеки вдвоем!
Воскреснем? Погибнем? Умрем?
1906 г.
---------------
ОТМИНАЛО БЛАЖЕНО ВРЕМЕ
Отминало блажено време,
в съня се връща трепет млад,
щом падне от сърцето бреме,
предишни песни пак звучат...
БЛАЖЕННО ТЫ, БЫЛОЕ ВРЕМЯ
Блаженно ты, былое время,
Младые трепетные сны,
Когда слагалось с сердца бремя,
Звучали песни старины...
1899 г.
---------------
БЕЗ ВЯРА В БОГ
Без вяра в бог, без съпричастност,
банално скитащ, гина аз,
о, дай ми, обич моя, щастие,
спокойна вяра в моя час!
Каква е болка, мъка крайна,
в сърце се огън не гаси!
Спасителна ръка подай ми,
от пламъците ме спаси!
О, не! Аз да те моля няма!
С изгарящ огън ме обвей,
о, подлютявай жива рана,
но да ми плачеш ти недей!
Защо да плачем? Нека трайно
гори ни плам на любовта
вовек, в страдание безкрайно,
но с трепет страстен сред кръвта!
БЕЗ ВЕРЫ В БОГА
Без веры в бога, без участья,
В скитаньи пошлом гибну я,
О, дай, любовь моя, мне счастья,
Спокойной веры бытия!
Какая боль, какая мука,
Мне в сердце бросили огня!
Подай спасительную руку,
Спаси от пламени меня!
О, нет! Молить Тебя не стану!
Еще, еще огня бросай,
О, растравляй живую рану
И только слез мне не давай!
Зачем нам плакать? Лучше вечно
Страдать и вечный жар любви
Нести в страданьи бесконечном,
Но с страстным трепетом в крови!
1898 г.
---------------
МЛАД ЩЕ СЪМ ВИНАГИ КАКТО ПРЕДИ
Млад ще съм винаги както преди аз с душата нетленна.
Тяло руши се и нека бушуват пак страстите земни...
Младият дух ще лети над пустини от празни терзания;
той млад, ясноок за душата е – чужд на печални страдания!
БУДУ ВСЕГДА Я ПО-ПРЕЖНЕМУ МОЛОД
Буду всегда я по-прежнему молод нетленной душою.
Пусть разрушается тело и страсти земные бушуют...
Дух молодой пролетит над пустыней бесплодных терзаний;
Всё молодой, ясноокий, – и чуждый печальных страданий!
1899 г.
---------------
С ДУША СЪМ СТАРА
С душа съм стара. Имам жребий черен –
мой дълъг път.
Сън тежък и проклет, и злонамерен
притиска гръд.
В години малко много мисли страшни!
Недъг нерад...
Спасявай ме от призраци неясни,
незнаен брат!
Приятел в нощната мъгла остана
тоз дълъг път.
Там няма дом – там тъмен океан е –
безбрежна скръб.
С душа съм стара. Имам жребий черен –
мой дълъг път.
Сън тежък – и проклет, и злонамерен –
притиска гръд.
Я СТАР ДУШОЙ
Я стар душой. Какой-то жребий черный –
Мой долгий путь.
Тяжелый сон, проклятый и упорный,
Мне душит грудь.
Так мало лет, так много дум ужасных!
Тяжел недуг...
Спаси меня от призраков неясных,
Безвестный друг!
Мне друг один – в сыром ночном тумане
Дорога вдаль.
Там нет жилья – как в темном океане –
Одна печаль.
Я стар душой. Какой-то жребий черный –
Мой долгий путь.
Тяжелый сон – проклятый и упорный –
Мне душит грудь.
1899 г.
---------------
РАЗПРОСТИРАМ ВСИЧКИТЕ ЖЕЛАНИЯ
Разпростирам всичките желания
и големите, и малките мечти.
Бездни и възторг са разбираеми,
тихото, денят, нощта и ти.
ДЛЯ МЕНЯ ВОЗМОЖНЫ ВСЕ ЖЕЛАНИЯ
Для меня возможны все желания,
И великие и малые мечты.
Мне понятны бездны, содрогания,
Тишина, и день, и ночь, и ты.
1902 г.
---------------
ЕДНА Е В МОРЕТО ВЪЛНА
Една е в морето вълна – скоротечната.
Една е в небето звезда – безконечната.
Една е в света ни душа – вечната.
В МОРЕ ОДНА ЛИШЬ ВОЛНА
В море одна лишь волна – быстротечная.
В небе одна лишь звезда – бесконечная.
В мире одна лишь душа – вечная.
1898 г.
---------------
ЗВЪН КАМБАНЕН ЧУХ
Звън камбанен чух. Пролетна вис.
През прозорците весели виж ти.
Ден се смее и гасне. Самичка следиш
крехки облачни розови нишки.
Но защо ли изчезва усмивката пак?
Нещо смутно край нас продължава...
В този мой розовеещ шубрак
ти простиш ли ми, ще ме забравиш.
СЛЫШУ КОЛОКОЛ
Слышу колокол. В поле весна.
Ты открыла веселые окна.
День смеялся и гас. Ты следила одна
Облаков розоватых волокна.
Смех прошел по лицу, но замолк и исчез...
Что же мимо прошло и смутило?
Ухожу в розовеющий лес...
Ты забудешь меня, как простила.
1902 г.
---------------
НЕ СИ ОТИДЕ ТИ
Не си отиде ти. Но май
с необяснима подреденост
изчерпа всичко ти докрай,
от мен обичано и земно...
И няма по-разделящ срив:
за розата си безответно
аз пея, сякаш славей сив
в тъмницата ми многоцветна!
ТЫ НЕ УШЛА
Ты не ушла. Но, может быть,
В своем непостижимом строе
Могла исчерпать и избыть
Всё мной любимое, земное...
И нет разлуки тяжелей:
Тебе, как роза, безответной,
Пою я, серый соловей,
В моей темнице многоцветной!
1902 г.
---------------
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Само влюбеният има право на званието човек.
* * *
Безделниците и неуравновесените глави са вредни за народното благосъстояние.
* * *
Невъзможното е било възможно. Но възможното е било мечта.
* * *
Изкуството, както и животът, не е по силите на слабите.
* * *
Човешката съвест кара човека да търси по-доброто и понякога му помага да се отказва от старото, уютното, милото, но умиращо и разлагащо се – в полза на новото, отначало неуютно и немило, но обещаващо нов живот.
* * *
Гибелта не е страшна за героя, докато безумства мечтата!
* * *
Само за великото си струва да се мисли, писателят трябва да си поставя само големи задачи; да ги поставя смело, без да се смущава от малките си сили.
* * *
Животът е без начало и без край. Нас всички ни дебне случаят.
* * *
Във всеки човек има няколко души, които воюват един с друг и невинаги побеждава най-достойният. Но животът често сам решава това, което изглежда най-нерешимо.
* * *
Само едно прави човека човек – знанието за социалното неравенство.
* * *
Прякото задължение на художника е да показва, а не да доказва.
* * *
Изморих се безсилно да проклинам, нужно ми е човек да ми вдъхне живот, а не само разговори, похвали, плювни и предателства, както през цялото време се върши около мен. Може би и аз самият съм такъв – още повече, че аз тайно ненавиждам околните: нали старателно са култивирали онези зли семена, които биха могли и да не израснат в моята душа така пищно.
От ирония, лирика, фантастика, лъжливи надежди и обещания можеш да полудееш.
* * *
Струва си да се живее само така, че да се предявяват безкрайни изисквания към живота.
* * *
Само онова, което е било изповедта на писателя, само онова творение, в което той е изгорял докрай, за да се роди за нови творения или за да умре – само то може да стане велико.
* * *
Ненавистта е благородно чувство. Защото израства от пепелта на изгорялата любов.
* * *
Осъзнаването на това, че чудесното е било редом с нас, идва твърде късно.
* * *
Онзи, който разбере, че смисълът на човешкия живот е в неспокойството и тревогата, вече престава да бъде еснаф.
* * *
Аз искам винаги да гледам в хорските очи, да пия вино и жените да целувам, и с ярост на желанията да минава вечерта, когато горещината пречи денем да се мечтае, песни да се пеят! И да се чува вятърът в света!
* * *
Да се ненавижда интернационализмът – то е да не се познава и да не се усеща националната сила.
* * *
Само истината – колкото и да е тежка тя – е „леко бреме”.
* * *
Колкото повече чувстваш връзка с родината, толкова по-реално и охотно си я представяш като жив организъм.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Только влюбленный имеет право на звание человека.
* * *
Бездельники и взбалмошные головы вредны для народного благосостояния.
* * *
Невозможное было возможно. Но возможное – было мечтой.
* * *
Искусство, как и жизнь, слабым не по плечу.
* * *
Человеческая совесть побуждает человека искать лучшего и помогает ему порой отказываться от старого, уютного, милого, но умирающего и разлагающегося, – в пользу нового, сначала неуютного и немилого, но обещающего новую жизнь.
* * *
Гибель не страшна герою, пока безумствует мечта!
* * *
Только о великом стоит думать, только большие задачи должен ставить себе писатель; ставить смело, не смущаясь своими личными малыми силами.
* * *
Жизнь – без начала и конца. Нас всех подстерегает случай.
* * *
В каждом человеке есть несколько людей, и все они воюют друг с другом, и не всегда достойнейший побеждает. Но часто жизнь сама решает то, что казалось самым нерешаемым.
* * *
Одно только делает человека человеком: знание о социальном неравенстве.
* * *
Прямая обязанность художника – показывать, а не доказывать.
* * *
Я устал бессильно проклинать, мне надо, чтобы человек дохнул на меня жизнью, а не только разговорами, похвалами, плевками и предательством, как это все время делается вокруг меня. Может быть, таков и я сам – тем больше я втайне ненавижу окружающих: ведь они же старательно культивировали те злые семена, которые могли бы и не возрасти в моей душе столь пышно. От иронии, лирики, фантастики, ложных надежд и обещаний можно и с ума сойти.
* * *
Жить стоит только так, чтобы предъявлять безмерные требования к жизни.
* * *
Только то, что было исповедью писателя, только то создание, в котором он сжег себя дотла, – для того ли, чтобы родиться для новых созданий, или для того, чтобы умереть, – только оно может стать великим.
* * *
Ненависть – чувство благородное. Потому что она вырастает из пепла сгоревшей любви.
* * *
Сознание того, что чудесное было рядом с нами, приходит слишком поздно.
* * *
Тот, кто поймет, что смысл человеческой жизни заключается в беспокойстве и тревоге, уже перестанет быть обывателем.
* * *
Всегда хочу смотреть в глаза людские, и пить вино, и женщин целовать, и яростью желаний полнить вечер, когда жара мешает днем мечтать, и песни петь! И слушать в мире ветер!
* * *
Ненавидеть интернационализм – не знать и не чуять силы национальной.
* * *
Только правда, – как бы ни была она тяжела, – „легкое бремя”.
* * *
Чем больше чувствуешь связь с родиной, тем реальнее и охотнее представляешь ее себе как живой организм.
---------------
Александр Александрович Блок
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Переводы с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев